Какво, по дяволите, правеше из мола? Глупости, разбира се, че имаше работа из мола. Ако нямаше, то нямаше да бъде точно тук сега и да се бори с петната от бира по люлякювия на цвят шал с бледи черни щампи на букви и кръстчета. Много ли искаше, когато пожела да го притежава, но бялото етикетче с цената се оказа далеч непосилно за момиче без родители, бягащо от радара на социалните, вероятно и някой други, което просто опитваше да загърби миналото и да отбягва да напомня за него на околните. Лу упорито опитваше да изтърка петната от леката материя, но без успех, пък и грешката бе, че опитваше с минимално количество вода. Накрая просто се предаде и вдигна поглед. През няколко кичура забеляза настоящето си положение и нечия смътна фигура в далечината на половин метър от себе си с гръб към нея.
Проклятие. Единствената дума, която съвсем неволно изплува в главата й бе съвсем неуместна за положение на млада дама в очите на по-възрастните госпожи, разхождащи се под ръка из мола, но те можеха да си замълчат, защото едва ли бе нужно мнението им, когато бе объркала табелките на еднаквите сиви врати просто бе последвала младият господин до мъжката половинка на тоалетните помещения.
- По-скоро ти трябва да ме прощаваш. – проговори, когато се отърси от шока на глупостта си и чутите думи достигнаха до мозъка й. – Защо пък не? Така или иначе ще явно ще прибирам този шал със себе си след като щетите са непоправими.
Повдигна леко рамене и просто метна пострадалото парче плат обратно около врата си, позволявайки му да виси като изстрадал парцал. Неловкостта внезапно я завладя и за дрехите си Лу въобще не обърна внимание, докато откри нещо изключително забавно в жалките си опити да изтръгне защитения етикет, който все още не бе дал сигнал, че е напуснал магазина. Поне можеше да се похвали, че имаше най-жалкото, но и епично почти запознанство. Все пак си оставаше постижение.